Това е България

В едно елитно и специализирано полицейско потразделение в България, шефът поощтрявал (дори задължавал) подчинените си да събират подкупи и рекет от граждани и фирми и след това ги принуждавал да му плащат частен данък (процент от приходите), като дори си водил "черно" счетоводство.

В един областен град в България кмета от БСП плащал на приятелски фирми суми в пъти над пазарните и без обществени поръчки като в замяна получавал луксозни автомобили и имоти на нищожни цени.

В България и малкото заведени дела за корупция бързо се забътачват и никога не завършват с осъдителна присъда (за разлика от съседна Румъния например).

В България БНБ и финансовото разузнаване тотално "проспаха" ситуацията около КТБ, като дори финансовото разузнаване остана със запорирани сметки в КТБ и така изпадна във финансови затруднения.

В България политиците си сменят мнението на всеки 24 часа. Никой, никога, по никакъв начин не знае какво ще решат политиците на следващият ден.

В България половината политици желаят да дадат на все още неизвесно правителство празен чек за 3.5 млрд. лв. за да имат за допълнителни и неконтролирани харчове за три месеца и така да се чувствали по-спокойни.

В България правителството сключва договори за милиарди долари но както народните представители, така и всички граждани научават за това впоследствие от чуждестранната преса.

Както в българската, така и в международната преса най-популярното лице в България през последната една година е депутатът Делян Пеевски (с всичките му негови афери).

Въпреки написаното по-горе в България все още повечето граждани предпочитат да дават на държавата още и още от заработените от тях пари и разчитат, че държавата ще им свърши някаква работа.

И още, и още, и още...

Това е България (примерите са само от последните няколко дни).

Какво се получава когато социалист открие силата на олигархията

Знаете ли какво се получава когато някой социалист открие силата и влиянието на олигархията?

Малко предистория

Роберт Михелс е немски социолог. Михелс e учил в Англия, в Парижката Сорбона, и в университетите в Мюнхен, Лайпциг, Хале и Торино, образован човек. Става социалист, докато преподава в Университета Марбург и става активен в радикалното крило на Социал-демократическата партия на Германия, малко по-късно става и радикален синдикалист.

Като социолог и с помоща на опита в социалистическите и синдикални организации той формулира така нареченият Железен закон на олигархията. Според железния закон на олигархията във всяка организация независимо от нейната първоначална демократичност, в крайна сметка се развиват олигархични тенденции. Истинската демокрация практически и теоретически е невъзможна в големи групи и сложни организации. Той заключил, че демократичното управление е невъзможно в която и да е голяма общност от хора. Колкото е по-голяма организацията - толкова по-малко в нея са демократичните елементи и повече елементите на олигархията.

И какво мислите, че станало когато Роберт Михелс осъзнал силата на олигархията?

Той се отдръпнал от социалистическите идеи и станал поддръжник на Мусолини (Самият Мусолини изминал същият път - от виден социалист и главен редактор на централния социалистически вестник „Аванти“ става водач и идеолог на фашизма), считайки олигархичното управление не само за непорочно, но определено благотворно за обществото като цяло. Става важен идеолог на фашисткия режим в Италия и преподавател по икономика и история на доктрините в Университета в Перуджа.

Това става когато някой социалист открие силата и влиянието на олигархията - преодкрива фашизма.

Политически хамелеони

Знаете ли кой е Матю Кереку (Mathieu Kérékou)?

Той е в челната десетка на най-дълго управляващите държавници в света. Президент на НРБ (Народна Република Бенин) и един от най-близките приятели на Тодор Живков.

Кереку, тогава майор, завзема властта чрез своята хунта през 1972 година с военен преврат. Бенин е малка, бедна, африканска държава (колкото България, 112 хил. km², 8 млн. ж.). Веднага след като завзема властта той започва да търси пари за да финансира властта си. Вижда в социалистическият лагер начин да изкара много пари и поема курс към комунизма. За да докаже сериозните си намерения към международното комунистическо движение дори пише учебници по марксизъм-бенинизъм (терминът е точен). От всички социализтически държави се оказа, че България е най-щедра, редовно сме плащали на "братският" бенински народ стотици милиони валутни левове помощи, които естествено са се харчили от Кереку и неговите приближени. В знак на благодарност Матю Кереку кръщава центалният площад на най-големият град и финансов център на Бенин "България" и слага паметник на Георги Димитров в центъра му. И досега между България и Бенин формално действат и са все още неотменени от 1978 г. Търговска спогодба и Спогодба за икономическо, научно и техническо сътрудничество. От 1979 г. има и Спогодба за сътрудничество в областта на селското стопанство и хранителната промишленост. През 1980 г. е учредена и Смесена комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество.

Само, че идва 1990 г. и "помощите" от България спират. Тогава Матю Кереку сменя тактитката и се обръща към Муамар Кадафи. За целта от ревностен комунист той става ревностен мюсюлманин и обявява Бенин за мюсюлманска държава (тогава в Бенин под 20% от населението са мюсюлмани). Номерът с Кадафи минава но за кратко време.

След като и Кадафи спира финансирането на Кереку, той отново сменя тактиката. След като вече е бил комунист, мюсюлманин той се преобразява и последователно се превръща в ревностен християнин, демократ, капиталист и франкофон, и така успява да управлява Бенин чак до 2006 г.

Цялата тази афера между Тодор Живков и Матю Кереку струваше на България стотици милиони валутни лева и то през 80-те години на миналият век когато България вече беше в криза и малко по-късно обяви фалит.

А Матю Кереку стана символ на политическа хамелеонщина и съвсем не е случайно, че в родината си Бенин той е познат най-вече с прякора си - хамелеона.

Пагубното подчинение

Предполага всички сте чували за "експеримент на Милграм"

В статия от 1974 г., озаглавена "Опасността на подчинението", самият Стенли Милграм отбелязва:

В простия си експеримент исках да противопоставя силата на авторитета срещу убеждението на мнозина, че е непозволително да нараниш друго човешко същество. Докато в ушите им кънтяха агонизиращите викове на "жертвите", повечето участници избраха подчинението... Те обаче не го направиха поради някакви агресивни подбуди, а заради чувство на дълг - искаха да се покажат като съвестни участници в научен експеримент.

Сега, 50 години по-късно изследователи от университета в Мелбърн провели поредния опит, за да изяснят какво все пак означава това изследване. Първо, мнозинството от 62,5%, което продължило мъченията до най-силните токови удари, се появило само в един (втория поред), експеримент от серията на Милграм.

Общо тези опити били 23 и техният сценарий бил различен. Например експериментаторите били двама и давали противоречиви препоръки на „учителя“. Или експериментаторът можел да дава указания от друга стая. Или самите „учители“ били няколко и те можели да се посъветват дали да продължат, или не. Или от самия „ученик“ нямало никакви сигнали, а „учителят“ можел да види само физиологичните данни за състоянието на сърцето му. В някои случаи „учителят“ и „ученикът“ били приятели или роднини. И така нататък.

Като цяло покорността пред авторитета се колебаела в различните варианти от опита от 0 до 92,5% (във всеки експеримент участвали от 20 до 40 души), така че средната стойност е около 43%, което вече не е мнозинство. Самият Милграм не е направил систематичен анализ на всички данни с всички отклонения, които възниквали при различни условия. Но именно с това се опитали да се заемат австралийските учени, възползвайки се от изходните данни на 21 експеримента, които обхващали 740 души.

Психолозите се опитали да групират различните данни в зависимост от това в какви роли и какви взаимоотношения се намирали „учителят“, „ученикът“ и „върховният учен“. В резултат се оказало, че човек увеличавал напрежението само при пряко указание на експериментатора. Ако им оставал поне малък избор, дори малка вратичка, която да им позволява да не правят това, едва малцина от „учителите“ прилагали максималния волтаж към „учениците“ си.

Точно по същия начин авторитетът на експериментатора отслабвал, ако той имал колега, изказващ противоположното мнение (тоест ако „учителят“ слушал едновременно да увеличи и да не увеличи напрежението, той предпочитал второто). И същото се случвало, ако експериментаторът не бил в стаята, където се намирал доброволецът „учител“.

Което е любопитно, рангът на експериментатора или престижността на мястото, където протичал експериментът, не повишавали много силно готовността към подчинение – човекът с почти еднаква готовност слушал както „по-авторитетен“, така и не толкова „уважаван“ експериментатор.

Най-силно готовността за подчинение се проявявала при преките указания и в тясна стая с „началството“. Тоест например, когато експериментаторът се намирал в същата стая и внимателно следял действията на „учителя“.

Но и, разбира се, на готовността да се подложи друг човек на мъчения влияела степента на социална близост между „учителя“ и „ученика“ – колкото по-близо били те, толкова по-силно „учителят“ се стараел да избегне продължението на теста.

Като цяло смисълът на това преразглеждане на данните на експериментите на Милграм се свежда до едно – нашата готовност да причиним болка на ближния по чуждо нареждане е „социално обусловена“, тук играят роля разнообразни фактори, за които преди 50 години Милграм, а след него и други не обърнали нужното внимание.

От друга страна, всичко това не отменя напълно осезаемата – независимо от всички уговорки – готовност на човека да се подчинява на авторитети дори по такъв въпрос като причиняването на болка на друг. И ако имаме „социални условия“, които отслабват тази готовност, то има и други, които я засилват.

Всичко това показва, че за човечеството все пак има шанс, но за това трябва да учим децата си (и нас самите) не на безусловно подчинение а на критично мислене, трабва да имаме не една а много гледни точки, трябва да имаме достъп до наманипулирана информация.

Уилям Бьоткер - Десетте не можеш

Уилям Бьоткер (1873 – 1962) е американски религиозен водач и влиятелен политически оратор, роден в Хамбург, Германия. Уилям Бьоткер публикува „Десетте не можеш” през 1916 година на листовка, озаглавена „Линкълн за частната собственост”. От едната страна били написани думите на Ейбрахам Линкълн, а от другата – Бьоткер написал своите „не можеш”.

А ето и самите десет "не можеш":

1. Не можеш да постигнеш благосъстояние като пречиш на пестеливостта;

2. Не можеш да помогнеш на малките хора като събаряш големите;

3. Не можеш да засилиш слабите като отслабиш силните;

4. Не можеш да помогнеш на тези, които изкарват препитанието си, като унищожаваш тези, които им плащат;

5. Не можеш да помогнеш на бедния като унищожаваш богатите;

6. Не можеш да не изпаднеш в затруднения като харчиш повече, отколкото получаваш;

7. Не можеш да създадеш братство между хората като разпалваш класова омраза;

8. Не можеш да изградиш сигурност от пари, взети назаем;

9. Не можеш да събудиш интерес и ентусиазъм към публичните дейности, като отнемеш инициативата и свободата на отделния човек;

10. Не можеш да помагаш на хората, като постоянно правиш за тях това, което те могат и трябва да правят сами за себе си.

Така само в десет кратки изречение Бьоткер е успял да обобщи политическата и икономическата мисъл на лидерите на западната цивилизация от 18, 19 и началото на 20 век. Точно тази икономическа и политическа логика стои в основата на бързото израстване и благоденствието на западната цивилизация през този период. За съжаление съвременните политически лидери забравиха тези истини и точно затова са на път да унищожат всичко съградено от западният свят.

Пътят към робството

„Пътят към робството“ (The Road to Serfdom) е уникална книга на австрийския икономист Фридрих Хайек. Публикувана за пръв път през 1944 г. тя много бързо се превръща в една от стоте най-влиятелни книги на 20 век (класацията е на Нюйоркската обществена библиотека) и става настолна книга на велики политици и общественици като Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Уинстън Чърчил, Джордж Оруел и много други.

След началото на икономическата криза интереса към „Пътят към робството“ се възражда и през юни 2010 г. става номер едно по продажби в Amazon и така се превръща в една от най-влиятелните книги и на 21 век.

И един малък откъс от „Пътят към робството“

Великата утопия

Несъмнено мнозинството стопански дейци в демократичните страни, които искат да наложат централизирано управление на всички икономически дейности, все още вярват във възможната комбинация между социализъм и индивидуална свобода. Обаче много мислители навреме осъзнаха, че социализмът е най-тежката заплаха за свободата.

Сега хората рядко си спомнят, че в ранната си фаза социализмът беше открито и явно авторитарен. Той започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция. Френските писатели, които положиха основите му, не се съмняваха, че идеите им могат да се осъществят само от силно диктаторско управление. Първият модерен плановик Сен Симон предричаше, че които не се вслушат в неговите предложения за планиране, ще бъдат “третирани като добичета”. Никой по-добре от великия политически мислител Алексис де Токвил не можа да прозре, че демокрацията е в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви:

“Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител, обикновена бройка. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”.

Опитвайки се да намалят всички съмнения и подозрения, и да впрегнат за своята кауза най-силният от всички политически мотиви – копнежът по свободата – социалистите започнаха да обещават някаква “нова свобода”. Социализмът щял да донесе “икономическа свобода”, без която политическата свобода “не си заслужава”.

За да звучи благовидно този аргумент, социалистите измениха значението на думата “свобода”. Преди това тя означаваше свобода от принуда, от произволна власт на човек над човека. Сега й се придаде смисъл на свобода от необходимост или нужда, освобождение от принудата на обстоятелствата, които неизбежно ограничават обхвата на избора за всеки от нас. Свободата в този смисъл е, разбира се, само друга дума за власт или богатство. Искането на тази нова свобода се превърна в друго име на старото искане за преразпределяне на богатства.

Мнозинството от изследователите на този проблем постепенно започнаха да се отказват от твърдението, че плановата икономика би произвела съществено по-голямо производство, отколкото конкурентната система. И все пак именно тази измамна надежда повече от всичко друго ни тика по пътя на планирането.

Макар че нашите модерни социалисти обещават по-голяма, истинска и искрена свобода, в последните години наблюдателите един по един се стъписват от непредвидените последици на социализма, от неговото извънредно сходство в много отношения с “комунизма” и “фашизма”. Както писателят Питър Дракър се изрази през 1939 г.,

“Пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, принуди Русия да извърви същия път към тоталитарното общество на несвобода и неравенство, по който Германия вече крачеше. Не че комунизмът и фашизмът са еднакви по същество. Фашизмът е стадий, който се достига, след като комунизмът се е оказал илюзорен, а той се оказа такава илюзия в Русия, каквато беше и в Германия преди възшествието на Хитлер.”

Не по-малко показателен е и интелектуалният поглед към редовите членове на комунистическото и на фашисткото движение в Германия преди 1933 г. Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии. Комунистите и нацистите много по-често влизаха в стълкновения помежду си, отколкото с други партии, просто защото се състезаваха за надмощие над хората с еднаква умствена нагласа, и защото запазваха едни за други омразата към еретика. Практиката им доказа колко близки са двете партии. И за комунистите, и за нацистите, истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип. В същото време за комуниста един нацист, както и за нациста един комунист, а и за двамата социалистът бяха потенциални възможности за вербуване с подходящите качества. Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.

Това, което ни се обещаваше като “път към свобода”, в действителност се оказа пряк път към робия. Защото не е трудно да се предвиди какви ще бъдат последствията, когато демокрацията поеме курс към планиране. Целта на планирането ще бъде описвана с такива неясни думи като “общо благоденствие или благополучие”. Няма да има истинско съгласие по отношение на преследваните цели, а ефектът от съгласието на хората, че трябва да има централно планиране, без те да са постигнали съгласие за неговите цели, ще бъде такъв, каквото ще е, ако група хора тръгнат заедно на пътешествие, без да са се споразумели къде искат да отидат: резултатът ще бъде, че те всички може да направят пътешествие, което повечето от тях въобще не са искали да предприемат.

Демократичните общества или групи не могат да функционират като планови агенции. Те не могат да постигат съгласие по всичко – цялото пренасочване на националните ресурси – защото броят на възможните действия може да бъде безкраен. Демократично събрание, което гласува и поправя един всеобхватен икономически план точка по точка, така, както би правило при обсъждането на обикновен законопроект, всъщност не прави нищо значимо. Дори да е възможно парламентът да постигне стъпка по стъпка съгласие по някаква схема, в крайна сметка това няма да задоволи никого. Да се изработи икономически план по този начин е дори по-малко възможно от планирането на успешна военна кампания чрез демократични процедури. Неизбежно ще се наложи изработването на стратегия да се възложи на експерти.

Дори и по такъв начин демокрацията да успее да планира всеки сектор на икономиката, тя все пак ще трябва да се справи с проблема, как да интегрира тези отделни планове в единно цяло. Исканията правителството или някой отделен индивид да получи правомощията да действа на собствена отговорност, ще стават все по-категорични. Призивът за диктатор в икономиката е характерен етап от движението към планиране.

Това ще ограничи реалните правомощия на законодателното тяло до избор на лицата, които ще имат практически абсолютна власт. Цялата система ще се ориентира към плебисцитна диктатура, в която главата на правителството от време на време си осигурява легитимност чрез народен вот, но същевременно има на разположение всички правомощия, за да е сигурен, че вотът ще бъде в желаната от него посока.

Планирането довежда до диктатура, защото диктатурата е най-ефективното оръдие за принуда и като такова е от съществено значение, ако трябва да се постигне централно планиране в широк мащаб. Няма никакво оправдание за широко разпространеното схващане, че ако удостояването с власт е извършено с демократична процедура, то не може да бъде произволно; не източникът на властта ще я предпази от това да бъде деспотична; за да се освободи от диктаторски качества, властта трябва също така да бъде ограничена. Една истинска “диктатура на пролетариата”, дори ако по форма е демократична, ако тя се залови централно да насочва икономическата система, по всяка вероятност ще унищожи личната свобода толкова пълно, колкото която и да е автокрация го е правила някога.

Индивидуалната свобода не може да се примири с върховенството на една единствена цел, на която цялото общество е непрекъснато подвластно. До някаква определена степен ние самите изпитахме на собствения си гръб този факт по време на войната, когато почти всичко се подчиняваше на непрекъснатата и належаща нужда, и това беше цената, на която запазваме свободата си. Модните фрази, че правим това в името на мира, са много подвеждащи, защото си струва временно да се пожертва свободата, за да се гарантира съществуването и в бъдеще. Съвсем различно е обаче, ако свободата трябва непрекъснато да се жертва в интерес на плановата икономика.

Онези, които са наблюдавали отблизо как се извърши преходът от социализъм към фашизъм, са наясно за връзката между двете системи. Реализацията на социалистическата програма означава разрушаване на свободата. Демократичният социализъм, великата утопия на последните няколко поколения, остава просто една недостижима цел.