Това е България

В едно елитно и специализирано полицейско потразделение в България, шефът поощтрявал (дори задължавал) подчинените си да събират подкупи и рекет от граждани и фирми и след това ги принуждавал да му плащат частен данък (процент от приходите), като дори си водил "черно" счетоводство.

В един областен град в България кмета от БСП плащал на приятелски фирми суми в пъти над пазарните и без обществени поръчки като в замяна получавал луксозни автомобили и имоти на нищожни цени.

В България и малкото заведени дела за корупция бързо се забътачват и никога не завършват с осъдителна присъда (за разлика от съседна Румъния например).

В България БНБ и финансовото разузнаване тотално "проспаха" ситуацията около КТБ, като дори финансовото разузнаване остана със запорирани сметки в КТБ и така изпадна във финансови затруднения.

В България политиците си сменят мнението на всеки 24 часа. Никой, никога, по никакъв начин не знае какво ще решат политиците на следващият ден.

В България половината политици желаят да дадат на все още неизвесно правителство празен чек за 3.5 млрд. лв. за да имат за допълнителни и неконтролирани харчове за три месеца и така да се чувствали по-спокойни.

В България правителството сключва договори за милиарди долари но както народните представители, така и всички граждани научават за това впоследствие от чуждестранната преса.

Както в българската, така и в международната преса най-популярното лице в България през последната една година е депутатът Делян Пеевски (с всичките му негови афери).

Въпреки написаното по-горе в България все още повечето граждани предпочитат да дават на държавата още и още от заработените от тях пари и разчитат, че държавата ще им свърши някаква работа.

И още, и още, и още...

Това е България (примерите са само от последните няколко дни).

Какво се получава когато социалист открие силата на олигархията

Знаете ли какво се получава когато някой социалист открие силата и влиянието на олигархията?

Малко предистория

Роберт Михелс е немски социолог. Михелс e учил в Англия, в Парижката Сорбона, и в университетите в Мюнхен, Лайпциг, Хале и Торино, образован човек. Става социалист, докато преподава в Университета Марбург и става активен в радикалното крило на Социал-демократическата партия на Германия, малко по-късно става и радикален синдикалист.

Като социолог и с помоща на опита в социалистическите и синдикални организации той формулира така нареченият Железен закон на олигархията. Според железния закон на олигархията във всяка организация независимо от нейната първоначална демократичност, в крайна сметка се развиват олигархични тенденции. Истинската демокрация практически и теоретически е невъзможна в големи групи и сложни организации. Той заключил, че демократичното управление е невъзможно в която и да е голяма общност от хора. Колкото е по-голяма организацията - толкова по-малко в нея са демократичните елементи и повече елементите на олигархията.

И какво мислите, че станало когато Роберт Михелс осъзнал силата на олигархията?

Той се отдръпнал от социалистическите идеи и станал поддръжник на Мусолини (Самият Мусолини изминал същият път - от виден социалист и главен редактор на централния социалистически вестник „Аванти“ става водач и идеолог на фашизма), считайки олигархичното управление не само за непорочно, но определено благотворно за обществото като цяло. Става важен идеолог на фашисткия режим в Италия и преподавател по икономика и история на доктрините в Университета в Перуджа.

Това става когато някой социалист открие силата и влиянието на олигархията - преодкрива фашизма.

Политически хамелеони

Знаете ли кой е Матю Кереку (Mathieu Kérékou)?

Той е в челната десетка на най-дълго управляващите държавници в света. Президент на НРБ (Народна Република Бенин) и един от най-близките приятели на Тодор Живков.

Кереку, тогава майор, завзема властта чрез своята хунта през 1972 година с военен преврат. Бенин е малка, бедна, африканска държава (колкото България, 112 хил. km², 8 млн. ж.). Веднага след като завзема властта той започва да търси пари за да финансира властта си. Вижда в социалистическият лагер начин да изкара много пари и поема курс към комунизма. За да докаже сериозните си намерения към международното комунистическо движение дори пише учебници по марксизъм-бенинизъм (терминът е точен). От всички социализтически държави се оказа, че България е най-щедра, редовно сме плащали на "братският" бенински народ стотици милиони валутни левове помощи, които естествено са се харчили от Кереку и неговите приближени. В знак на благодарност Матю Кереку кръщава центалният площад на най-големият град и финансов център на Бенин "България" и слага паметник на Георги Димитров в центъра му. И досега между България и Бенин формално действат и са все още неотменени от 1978 г. Търговска спогодба и Спогодба за икономическо, научно и техническо сътрудничество. От 1979 г. има и Спогодба за сътрудничество в областта на селското стопанство и хранителната промишленост. През 1980 г. е учредена и Смесена комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество.

Само, че идва 1990 г. и "помощите" от България спират. Тогава Матю Кереку сменя тактитката и се обръща към Муамар Кадафи. За целта от ревностен комунист той става ревностен мюсюлманин и обявява Бенин за мюсюлманска държава (тогава в Бенин под 20% от населението са мюсюлмани). Номерът с Кадафи минава но за кратко време.

След като и Кадафи спира финансирането на Кереку, той отново сменя тактиката. След като вече е бил комунист, мюсюлманин той се преобразява и последователно се превръща в ревностен християнин, демократ, капиталист и франкофон, и така успява да управлява Бенин чак до 2006 г.

Цялата тази афера между Тодор Живков и Матю Кереку струваше на България стотици милиони валутни лева и то през 80-те години на миналият век когато България вече беше в криза и малко по-късно обяви фалит.

А Матю Кереку стана символ на политическа хамелеонщина и съвсем не е случайно, че в родината си Бенин той е познат най-вече с прякора си - хамелеона.

Уилям Бьоткер - Десетте не можеш

Уилям Бьоткер (1873 – 1962) е американски религиозен водач и влиятелен политически оратор, роден в Хамбург, Германия. Уилям Бьоткер публикува „Десетте не можеш” през 1916 година на листовка, озаглавена „Линкълн за частната собственост”. От едната страна били написани думите на Ейбрахам Линкълн, а от другата – Бьоткер написал своите „не можеш”.

А ето и самите десет "не можеш":

1. Не можеш да постигнеш благосъстояние като пречиш на пестеливостта;

2. Не можеш да помогнеш на малките хора като събаряш големите;

3. Не можеш да засилиш слабите като отслабиш силните;

4. Не можеш да помогнеш на тези, които изкарват препитанието си, като унищожаваш тези, които им плащат;

5. Не можеш да помогнеш на бедния като унищожаваш богатите;

6. Не можеш да не изпаднеш в затруднения като харчиш повече, отколкото получаваш;

7. Не можеш да създадеш братство между хората като разпалваш класова омраза;

8. Не можеш да изградиш сигурност от пари, взети назаем;

9. Не можеш да събудиш интерес и ентусиазъм към публичните дейности, като отнемеш инициативата и свободата на отделния човек;

10. Не можеш да помагаш на хората, като постоянно правиш за тях това, което те могат и трябва да правят сами за себе си.

Така само в десет кратки изречение Бьоткер е успял да обобщи политическата и икономическата мисъл на лидерите на западната цивилизация от 18, 19 и началото на 20 век. Точно тази икономическа и политическа логика стои в основата на бързото израстване и благоденствието на западната цивилизация през този период. За съжаление съвременните политически лидери забравиха тези истини и точно затова са на път да унищожат всичко съградено от западният свят.

Пътят към робството

„Пътят към робството“ (The Road to Serfdom) е уникална книга на австрийския икономист Фридрих Хайек. Публикувана за пръв път през 1944 г. тя много бързо се превръща в една от стоте най-влиятелни книги на 20 век (класацията е на Нюйоркската обществена библиотека) и става настолна книга на велики политици и общественици като Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Уинстън Чърчил, Джордж Оруел и много други.

След началото на икономическата криза интереса към „Пътят към робството“ се възражда и през юни 2010 г. става номер едно по продажби в Amazon и така се превръща в една от най-влиятелните книги и на 21 век.

И един малък откъс от „Пътят към робството“

Великата утопия

Несъмнено мнозинството стопански дейци в демократичните страни, които искат да наложат централизирано управление на всички икономически дейности, все още вярват във възможната комбинация между социализъм и индивидуална свобода. Обаче много мислители навреме осъзнаха, че социализмът е най-тежката заплаха за свободата.

Сега хората рядко си спомнят, че в ранната си фаза социализмът беше открито и явно авторитарен. Той започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция. Френските писатели, които положиха основите му, не се съмняваха, че идеите им могат да се осъществят само от силно диктаторско управление. Първият модерен плановик Сен Симон предричаше, че които не се вслушат в неговите предложения за планиране, ще бъдат “третирани като добичета”. Никой по-добре от великия политически мислител Алексис де Токвил не можа да прозре, че демокрацията е в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви:

“Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител, обикновена бройка. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”.

Опитвайки се да намалят всички съмнения и подозрения, и да впрегнат за своята кауза най-силният от всички политически мотиви – копнежът по свободата – социалистите започнаха да обещават някаква “нова свобода”. Социализмът щял да донесе “икономическа свобода”, без която политическата свобода “не си заслужава”.

За да звучи благовидно този аргумент, социалистите измениха значението на думата “свобода”. Преди това тя означаваше свобода от принуда, от произволна власт на човек над човека. Сега й се придаде смисъл на свобода от необходимост или нужда, освобождение от принудата на обстоятелствата, които неизбежно ограничават обхвата на избора за всеки от нас. Свободата в този смисъл е, разбира се, само друга дума за власт или богатство. Искането на тази нова свобода се превърна в друго име на старото искане за преразпределяне на богатства.

Мнозинството от изследователите на този проблем постепенно започнаха да се отказват от твърдението, че плановата икономика би произвела съществено по-голямо производство, отколкото конкурентната система. И все пак именно тази измамна надежда повече от всичко друго ни тика по пътя на планирането.

Макар че нашите модерни социалисти обещават по-голяма, истинска и искрена свобода, в последните години наблюдателите един по един се стъписват от непредвидените последици на социализма, от неговото извънредно сходство в много отношения с “комунизма” и “фашизма”. Както писателят Питър Дракър се изрази през 1939 г.,

“Пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, принуди Русия да извърви същия път към тоталитарното общество на несвобода и неравенство, по който Германия вече крачеше. Не че комунизмът и фашизмът са еднакви по същество. Фашизмът е стадий, който се достига, след като комунизмът се е оказал илюзорен, а той се оказа такава илюзия в Русия, каквато беше и в Германия преди възшествието на Хитлер.”

Не по-малко показателен е и интелектуалният поглед към редовите членове на комунистическото и на фашисткото движение в Германия преди 1933 г. Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии. Комунистите и нацистите много по-често влизаха в стълкновения помежду си, отколкото с други партии, просто защото се състезаваха за надмощие над хората с еднаква умствена нагласа, и защото запазваха едни за други омразата към еретика. Практиката им доказа колко близки са двете партии. И за комунистите, и за нацистите, истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип. В същото време за комуниста един нацист, както и за нациста един комунист, а и за двамата социалистът бяха потенциални възможности за вербуване с подходящите качества. Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.

Това, което ни се обещаваше като “път към свобода”, в действителност се оказа пряк път към робия. Защото не е трудно да се предвиди какви ще бъдат последствията, когато демокрацията поеме курс към планиране. Целта на планирането ще бъде описвана с такива неясни думи като “общо благоденствие или благополучие”. Няма да има истинско съгласие по отношение на преследваните цели, а ефектът от съгласието на хората, че трябва да има централно планиране, без те да са постигнали съгласие за неговите цели, ще бъде такъв, каквото ще е, ако група хора тръгнат заедно на пътешествие, без да са се споразумели къде искат да отидат: резултатът ще бъде, че те всички може да направят пътешествие, което повечето от тях въобще не са искали да предприемат.

Демократичните общества или групи не могат да функционират като планови агенции. Те не могат да постигат съгласие по всичко – цялото пренасочване на националните ресурси – защото броят на възможните действия може да бъде безкраен. Демократично събрание, което гласува и поправя един всеобхватен икономически план точка по точка, така, както би правило при обсъждането на обикновен законопроект, всъщност не прави нищо значимо. Дори да е възможно парламентът да постигне стъпка по стъпка съгласие по някаква схема, в крайна сметка това няма да задоволи никого. Да се изработи икономически план по този начин е дори по-малко възможно от планирането на успешна военна кампания чрез демократични процедури. Неизбежно ще се наложи изработването на стратегия да се възложи на експерти.

Дори и по такъв начин демокрацията да успее да планира всеки сектор на икономиката, тя все пак ще трябва да се справи с проблема, как да интегрира тези отделни планове в единно цяло. Исканията правителството или някой отделен индивид да получи правомощията да действа на собствена отговорност, ще стават все по-категорични. Призивът за диктатор в икономиката е характерен етап от движението към планиране.

Това ще ограничи реалните правомощия на законодателното тяло до избор на лицата, които ще имат практически абсолютна власт. Цялата система ще се ориентира към плебисцитна диктатура, в която главата на правителството от време на време си осигурява легитимност чрез народен вот, но същевременно има на разположение всички правомощия, за да е сигурен, че вотът ще бъде в желаната от него посока.

Планирането довежда до диктатура, защото диктатурата е най-ефективното оръдие за принуда и като такова е от съществено значение, ако трябва да се постигне централно планиране в широк мащаб. Няма никакво оправдание за широко разпространеното схващане, че ако удостояването с власт е извършено с демократична процедура, то не може да бъде произволно; не източникът на властта ще я предпази от това да бъде деспотична; за да се освободи от диктаторски качества, властта трябва също така да бъде ограничена. Една истинска “диктатура на пролетариата”, дори ако по форма е демократична, ако тя се залови централно да насочва икономическата система, по всяка вероятност ще унищожи личната свобода толкова пълно, колкото която и да е автокрация го е правила някога.

Индивидуалната свобода не може да се примири с върховенството на една единствена цел, на която цялото общество е непрекъснато подвластно. До някаква определена степен ние самите изпитахме на собствения си гръб този факт по време на войната, когато почти всичко се подчиняваше на непрекъснатата и належаща нужда, и това беше цената, на която запазваме свободата си. Модните фрази, че правим това в името на мира, са много подвеждащи, защото си струва временно да се пожертва свободата, за да се гарантира съществуването и в бъдеще. Съвсем различно е обаче, ако свободата трябва непрекъснато да се жертва в интерес на плановата икономика.

Онези, които са наблюдавали отблизо как се извърши преходът от социализъм към фашизъм, са наясно за връзката между двете системи. Реализацията на социалистическата програма означава разрушаване на свободата. Демократичният социализъм, великата утопия на последните няколко поколения, остава просто една недостижима цел.

България в световните икономически класации през 2013 година

Обзор на някои от по-известните индекси и бизнес класации, представени през 2013 г.

В „Класацията на световната конкурентоспособност” сме на 57-мо място, при 54-та позиция в предишното издание. Влошаваме се през последната година с три позиции и оставаме в дъното на класацията сред 60-те участващи държави.

В индекса за „Икономическата свобода по света” отчитаме също значителен спад за България: 49-то място – при 45-то в доклада от 2012 г. и 28-мо в доклада от 2011 г. При всички ндекси оценката за България се влошава, но най-лошо е представянето ни по критерия за „бизнес регулации”, където сме на 100-на позиция.

В доклада „Doing Business 2014” страната ни е на 58-мо място сред 189 държави по „Индекс на правене на бизнес”. Също отбелязваме спад спрямо предходния доклад, когато България е на 57-мо място. Най-лошо е класирането ни по подиндексите „свързване с електричество” и „получаване на разрешение за строеж”, за които са нужни приблизително между 3 и 5 месеца.

По „Индекс на възприятие на корупцията” сме на 77-мо място при 75-то място година по-рано. И тук вървим в лоша посока.

В "Индекса на глобалната конкурентоспособност 2013-2014”, страната ни заема 57-мо място, изкачвайки 5 позиции спрямо доклада 2012-2013 заради макроикономическата стабилност. За поредна година от критериите включени в индекса най-лошо е положението с дейността на институциите.

В "Индекса на икономическата свобода”, при който България напредва с едно място – на 60-та позиция в доклада от 2013 г. спрямо на 61-во място през 2012 г.

С две думи България се представя изключително лошо в световните класации за правене на бизнес, но по-лошото е, че вървим в низходяща посока и продължаваме да влошаваме резултатите си.

Ако погледнем по-подробно тези класации ще установим, че това което ни дърпа назат и пречи на икономиката е лошото законодателство, безумните държавни регулации и най-вече изключително недекватното държавно управление.

Социализма - чудовището на 20 век.

Като допълнение на един мой пост от преди 2.5 години - "За една историческа несправедливост", няколко цитата от книгата на Виктор Суворов - "Самоубийството"

Нашите комунистически идеолози твърдят, че ние сме били имали истински социализъм, а при Хитлер той не бил съвсем истински и имал недостатъци. И затова в комунистически превод нашето е социализъм, а немското – национал-социализъм. Питам обаче – с какво нашият социализъм е по-добър от нацисткия? Хитлер идва на власт по законен път, печели победа на явни общи избори. А Ленин никой не го е избирал, той завзема властта чрез кървав преврат, платен с германски пари.

Та с какво нашият социализъм е по-добър от нацисткия? С това, че сме избили повече хора ли? С това, че замърсихме повече страната си? С това, че нашите социалистически вождове окрадоха повече? С това, че нашите работници живееха като скотове?

Всеки, който рони сълзи за нашия погубен социализъм, трябва още веднъж да прочете „Русия в концлагер“ на Иван Солоневич. Специално препоръчвам главата „Момиченцето с леда“:

"…и върху костите на това мъничко скелетче – на милиони такива скелетчета – ще се строи социалистическият рай…"

Та това е то: социализмът си е социализъм – ленински, хитлеровски – няма голяма разлика. Те са имали едно варварство, нашето беше малко по-различно. Но и едното, и другото си беше истински социализъм. И не чакайте никакъв друг социализъм. Казват ни, че социализмът на Ежов, на Бухарин, на Химлер, на Айхман, на Чаушеску, на Мао, на Кастро и на всички останали Пол-Потовци бил изкористяване на великата идея. Това го казват социалистите, разбира се. И всичките тези техни приказки могат да се сведат до една фраза: дайте ни да опитаме пак.

Сега говорим за вождовете на германския социализъм, но нека имаме предвид, че те са се различавали съвсем малко и от нашите, и от всички други. Разликата между хитлеристкия и нашия социализъм е само в това, че по времето на Сталин периодично са били отстрелвани прекалено увличащите се вождове и затова нашият социализъм издържа по-дълго. Но щом сталинският отстрел спря, нашият социализъм се пропука…

Социализма беше чудовището на 20 век, но не се подлъгвайте, дори съвременният, малко по-рафиниран социализъм нанася огромни щети на човечеството.

За умните, балъците, бандитите и глупаците

Според Карло Мария Чипола, италиански икономист и един от водещите стопански историци, хората се делят на четири основни категории.

В своята книга с есета "Алегро ма нон тропо" той описва тези категории така:

1) Умните хора - тези хора правят добро на себе си и добро на другите. Резултатът е ясен - умниците живеят добре, радват се на живота и са доволни от себе си;

2) Балъците - това са хората, който прави добро на другите, но лошо на себе си. Балъците не живеят добре, но често са доволни от себе си. Те почти винаги се оказват измамени;

3) Бандитите - това са тези, които правят лошо на другите и добро на себе си. Бандитите също не живеят добре, а също и не много дълго;

4) Глупаците - това са тези, които съзнателно или не правят лошо както на другите, така и на себе си. Това е най-многобройна група.

А ето и основните закони на човешката глупост описани от Чипола:

1) Първият закон всъщност е описаната по-горе класификация на хората, според която всеки е умник, балък, бандит или, най-вероятно, глупак;

2) Винаги и неизбежно всеки от нас подценява броя глупаци, които се намират в обръщение;

3) Вероятността някой да се окаже глупав, не зависи от която и да било друга характеристика на личността на този някой;

4) Неглупавите хора винаги подценяват вредоносния потенциал на глупавите и постоянно забравят, че по което и да било време, на което и да било място и при каквито и да било обстоятелства, общуването или обвързването с глупаци задължително се оказва скъпоструваща грешка;

5) Глупакът е най-опасният тип човек, който съществува.

А сега, след като вече имаме определение за умните, балъците, бандитите и глупаците нека се замисли какви хора ни управляват?

И ако в едно демоктатично общество мнозинството избира кой и как да управлява, възможно ли е да имаме други управляващи след като глупаците неизбежно са мнозинство?

Десетте принципа на свободното общество

Десетте принципа на свободното общество е приложение към книгата на Рон Пол - Liberty Defined: 50 Essential Issues That Affect Our Freedom.

1. Правата са индивидуални, принадлежат на отделните хора а не на групи от хора, правата произтичат от нашата природа и не могат нито да се предоставят, нито да се ограничават от правителството.

2. Всички мирни, доброволни, икономически и социални сдружения са разрешени, съгласието е в основата на социалният и икономическият ред.

3. Справедливо придобитата собственост е частната собственост на физически лица и доброволни групи от хора, тази собственост не може да бъде произволно отнета от правителствата.

4. Правителството не може да преразпределя частното богатство или да предоставя специални привилегии на лица или група от хора.

5. Хората са отговорни за собствените си действия, правителството не може и не бива да ни предпазва от самите себе си.

6. Правителството не може да претендира за монопол над парите на хората. Правителствата никога не трябва се включват в официалното фалшифициране на парите, дори и в името на макроикономическа стабилност.

7. Агресивните войни, дори когато се наричат превантивни, и дори когато се отнасят само за търговски отношения са забранени.

8. Правото на съда и съдебните заседатели да съдят според закона и фактите е норма.

9. Всички форми на принудителен труд са забранени, не само робството но също и задължителната военна служба, принуденото сдружаване и принуденото преразпределение на благосъстоянието.

10. Правителството трябва да спазва закона за да очаква и хората да го спазват. Правителството никога не трябва да използва сила за да моделира поведението на хората, за да манипулира социални процеси, за да управлява икономиката или за да нарежда на други държави как да се държат.

-----------------------------------------------

Роналд Ърнест „Рон” Пол (на английски: Ronald Ernest "Ron" Paul) е американски лекар, писател, от 1971 г. активен политик и дългогодишен конгресмен от републиканската партия, дългогодишен член на комисиите по финанси и външна политика към Конгреса на САЩ, три пъти кандидат за президент на САЩ, има широка подкрепа сред консервативните среди и за две поредни години (2010 г. и 2011 г.) е избиран за кандидат на „Консервативната политическа конференция”. През 2010 г. синът му, Ранд Пол бе избран за член на Сената на САЩ и така стана първият в историята на САЩ потомствен политик.

СССР 2, евразийската идеология или какво готвят за България

През последните седмици се случиха някои много тревожни събития. Появи се информация, че се готвят да назначат Боян Чуков за председател на Съвета по сигурността към Министерския съвет. По късно след като дори президента исказа остро мнение по това назначение информацията беше опровергана неофициално с половин уста, но Боян Чуков вече активно работи на този пост, той участва на преговорите в министерски съвет с шефа на "Газпром" Алексей Милер (на снимката. Питам се ако не е назначен какво прави там.)

.
Като оставим настрана факта, че Боян Чуков е бивш кадър на ДС и е бил изпълнителен директор на “Лев Корпорация” на Алексей Петров и негов близък приятел, той е и един от най-ревностните почитатели на евразийски съюз и активно работи за влизането на България в него.

Русия не крие плановете си да вкара България е евразийски съюз.

Но какво представлява евразийски съюз?

В своите обширни статии Боян Чуков лично ни информира за идеологията на евразийски съюз. Ето срещу какво се бори евразийски съюз. (Цитирам дословно)

Евразийската идеология категорично ОТХВЪРЛЯ следните "постулати" на атлантизма:

- универсалност на западните ценности, че човечеството задължително трябва да измине пътя на западните общества като единствено възможен и правилен;
- прогресът е непрекъсната постъпателност в социалното и историческото развитие;
- безграничното техническо, икономическо и материално развитие е отговор на най-насъщните нужди на цялото човечество;
- всички хора, принадлежащи на други култури, религии, цивилизации и етноси, са принципно същите като тези, които живеят на Запад и се управляват от същите антропологични мотиви;
- безусловно превъзходство на капитализма над другите социално-политически формации;
- безалтернативност на пазарната икономика;
- либералната демокрация е единствено приемливата форма на организация на обществото;
- индивидуалната свобода и индивидуалната идентичност като висша ценност на човешкото битие;
- либерализма като исторически неизбежна, приоритетна и оптимална идеология.

Както виждате Русия и техните слуги се борят срещу индивидуалната свобода и индивидуалната идентичност, срещу демокрацията, срещу западните ценности, срещу техническо, икономическо и материално развитие, срещу капитализма, срещу пазарната икономика, срещу либерализма.

Русия и техните слуги се готвят да върнат България в средновековието. Русия и техните слуги се готвят да заличат над десет века от историята на човечеството. Русия и техните слуги се готвят да ни лишат от демокрация, пазарната икономика, прогрес, индивидуалната свобода, индивидуалната идентичност.

Това ли искаме за България?

Затова #ДАНСWithMe

ДАНС, ДС 2, власт и злоупотреби

Вече е ясно, че Делян Пеевски няма да е шеф на ДАНС. Но какво от това? Ще дойде друг, не много по-различен, само по-малко познат на обществото.

Правителството вече направи от ДАНС една свръхагенция с много, много власт и почти никакъв контрол. Там където има много власт и никакъв контрол винаги, обсолютно винаги се стига до злоупотрби и всякакви други гадости, независимо кой е начело.

Естествено от ДАНС и политиците ще ни уветяват, че тя ще се ръководи прозрачно, но как може ДАНС да е прозрачна след като в нея всичко е строго секретно и само шефа на ДАНС преценява каква и колко информация да се пусне на обществото. Парламентарният и съдебен контрол не е решение. Парламента избира шефа на ДАНС и шефовете на съдебната власт, те са от един отбор, а и те черпят само информация която ДАНС реши.

Дори в старите демокрации примерите за злоупотрби в тези служби за отчайващо много и постоянно се тресат от скандали. Като се почне от Едгар Хувър, та до наши дни с PRISM. Злоупотребите и скандалите там са много и постоянни а какво остава в държава като нашата където демокрацията едвам се крепи и всичко се движи от мафията.

В България също има много опит в злоупотребите на службите още от създаването на ДС. Не случайно едни от най-емблематичните протести в новата история на България бяха именно срещу опитите за масово подслушване и безгрничният произвол на службите. Сега с новата суперагенция възможностите за злоупотреби се множат. Свидетели сме на създаването на ДС 2.

Какво ни остава? Какво можем да направим?

Не можем да разчитаме само на малко луди но много морални хора, случайно попаднали в службите за да рзбираме за техните злоупотреби.

Трябва да се направи нещо кардинално. Но какво?

Какво е социализъм?

Какво е социализъм? Според марксистката доктрина, социализмът е етап на обществото между капитализма и комунизма, където се елиминират частната собственост и частният контрол върху собствеността. Същността на социализма е затихване и окончателно премахване на правото на частна собственост. Атаките срещу частната собственост включват, но не се ограничават само до конфискуване на законната собственост, но и изземване на собственост от едни хора за да го даде на други, на които тя не принадлежи. Когато това е направено от човек, ние го наричаме кражба. Когато това го прави държавата, ние използваме евфемизми: трансфери на доходи или преразпределение.

Независимо от целта, подобно поведение е неморално. Това е редуцирана форма на робство. В края на краищата, каква е същността на робството? Това е насилствено принуждаване на един човек да обслужва целите и интересите на друг човек. Когато държавата принуждава едно лице да даде на друг човек част от доходите си за социални осигуровки, талони за храна, селскостопански субсидии или спасяване от фалит на авиокомпания или банка, тя насилствено принуждава един човек, да служи за целите и интересите на други. Някои може да каже, че всичко това е резултат на демократичния процес и това е законно. Законът сам по себе си не е ръководство за морал. Има много неща на този свят, които са били или са законни, но са неморални. Робството е било законно. Но морално ли е? Апартейда в Южна Африка, нацистките преследвания на евреи, и сталинистките и маоистките чистки всички те са били законни, но това прави ли ги морални?

Аргумент срещу легализирана кражба не трябва да се тълкува като аргумент, че помагате на ближния си в нужда. Милосърдието, благотворителността са благородни инстинкти, кражбата, независимо дали е законна или незаконна е презряна и неморална. Или казано по друг начин: ако бръкна в собствения си джоб, за да помогне на ближния си е благородно и достойно за похвала. Ако бръкна в джоба на друг човек, за да помогна на някой, това си е кражба, достойна за осъждане и презрение.

----------------------------------------

Преведено със съкрашения от списание Capitalism magazine

Walter Edward Williams е е американски икономист и публицист, получава бакалавърска степен в Калифорнийския щатски университет - Лос Анджелис (1965) и магистърска (1967) и докторска степен (1972) от Калифорнийския университет - Лос Анджелис. От 1980 г. насам е професор по икономика в университета "Джордж Мейсън" и председател на икономическия отдел на университета.

Фашизъм - психология на фашизма и неговото начало

Умберто Еко: Четиринадесет начина да се открие един черноризец


Въпреки известната неяснота по отношение на разликите между отделните исторически форми на фашизма, мисля че е възможно да се очертае един списък от отличителни черти, типични за онова, което бих желал да наричам Първичен фашизъм, или Вечен фашизъм. Тези черти не могат да бъдат организирани в система; много от тях си противоречат, а освен това те са типични и за други видове деспотизъм или фанатизъм. Но е достатъчно да присъства само една от тях, за да стане възможно фашизмът да започне да набъбва около нея.

1. Първата черта на първичния фашизъм е култът към традицията.

Традиционализмът, разбира се, е много по-стар от фашизма. Той е типичен не само за контрареволюционната мисъл след Френската революция; той е роден в късната елинистка епоха, като реакция срещу класическия гръцки рационализъм. В средиземноморския район хората от различни религии (повечето от вярванията, снизходително приети от римския Пантеон) започват да мечтаят за някакво откровение, получено в зората на човешката история. Това откровение, според традиционалистката мистика, в продължение на много дълго време е останало скрито под покритието на забравени езици – в египетски йероглифи, в келтски руни, в скрижалите на слабо познати религии от Азия.

Тази нова култура е трябвало да бъде синкретична. Синкретизмът е не само, както ни подсказва речникът, „комбинация от различни форми на вярвания или религиозни практики“; една такава комбинация трябва и да толерира противоречия. Всяко от оригиналните послания съдържа някакъв отломък от мъдрост, и макар да изглежда, че казват несъвместими едно с друго неща, всички те насочват по алегоричен начин към една и съща първична истина.

Като следствие от това не може да има никакъв напредък на познанието. Истината вече е била произнесена веднъж завинаги и единственото, което можем да направим, е да подпомогнем разясняването на нейното неясно послание.

Ако поровите малко в лавиците, които в американските книжарници са обозначени като New Age, можете да откриете там дори Свети Августин, който, доколкото ми е известно, не е бил фашист. Но комбинацията от Свети Августин и Стоунхендж – това вече е симптом за първичен фашизъм.

2. Традиционализмът предполага отричане на модернизма.

Както фашистите, така и нацистите се прекланяха пред технологията, докато традиционалистките мислители обикновено я отричат като нещо несъвместимо с традиционните духовни ценности. И макар че нацизмът се гордееше с индустриалните си постижения, неговата възхвала на модернизма беше само повърхност на една идеология, основаваща се на кръвта и земята (Blut und Boden). Отхвърлянето на модерния свят беше маскирано като отхвърляне на капиталистическия начин на живот. Просвещението, Векът на разума, се разглеждаше като начало на модерната поквара. В този смисъл първичният фашизъм може да бъде дефиниран като ирационализъм.

3. Ирационализмът зависи и от култа към действието заради самото действие.

Действието, бидейки красиво само по себе си, трябва да бъде прието преди, или без, размисъл. Мисленето е форма на авто-кастрация. Ето защо културата е нещо подозрително, доколкото тя бива идентифицирана с критическо отношение към света. Недоверието към интелектуалния свят винаги е било симптом на първичния фашизъм, от привързаността на Херман Гьоринг към една фраза, заимствана от пиеса на Ханс Йост („Когато чуя думата култура, се хващам за кобура“), до честото използване на изрази като „изродени интелектуалци“, „яйцеглави“, „изхабени сноби“ и „университетите са гнезда на червените“. Официалните фашистки интелектуалци бяха ангажирани предимно с атаки срещу модерната култура и либералната интелигенция, защото били предали традиционните ценности.

4. Критичният дух прави разграничения, а способността за разграничение е признак на модернизъм.

В модерната култура научната общност насърчава несъгласието като начин за подобряване на познанието. За първичния фашизъм, несъгласието е предателство.

5. Освен това, несъгласието е признак на разнообразие.

Първичният фашизъм расте върху експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното – и търси консенсус на тази основа. Първият апел на едно фашистко или незряло-фашистко движение е апелът срещу чуждите. По този начин първичният фашизъм е расистки по самата си природа.

6. Първичният фашизъм има корените си в индивидуалното и социално разочарование.

Това е причината, поради която една от най-типичните черти на историческия фашизъм е апелът към разочарованата средна класа – една класа, страдаща от икономическа криза или чувства на политическо унижение, изплашена от натиска на местните социални групи. В наше време, когато старите „пролетарии“ се превръщат в дребни буржоа (а лумпените биват до голяма степен изключени от политическата сцена), фашизмът от утрешния ден ще намери публиката си в това ново мнозинство.

7. На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност, първичният фашизъм казва, че единствената им привилегия е най-общата – това, че са родени в една и съща страна.

Това е произходът на национализма. В един много прост смисъл, единствените, които могат да дадат идентификация на една нация, са нейните врагове. Ето защо в корена на първично-фашистката психология винаги се открива обсебеността с някаква форма на заговор, по възможност международен. Последователите трябва да се чувстват обкръжени. И най-лесният начин да се разреши заговора е апелът към ксенофобията, омразата към чуждите. Но заговорът може да идва и отвътре: обикновено евреите са най-добрата мишена, защото те притежават предимството да бъдат едновременно и вътре, и вън. В Съединените щати, един много ясен пример за обсебеността от заговора е книгата Новият световен ред на телевизионния проповедник Пат Робертсън, но освен него има множество други.

8. Последователите трябва да се чувстват унижени от крещящото богатство и сила на враговете си.

Когато бях момче ме учеха, че англичаните са хора на петте ежедневни яденета. Те ядели по-често от бедните, но сдържани италианци. Евреите са богати и си помагат едни на други чрез секретна мрежа за взаимопомощ. Освен това обаче, последователите на първичния фашизъм трябва да бъдат убедени, че могат да надвият враговете. Ето защо, чрез едно постоянно изместване на реторичния фокус, враговете са едновременно твърде силни и твърде слаби. Фашистките правителства са осъдени да губят войните, които водят, защото са по природа неспособни да оценят обективно силата на противника.

9. За първичния фашизъм няма борба за живот. По-скоро животът се води заради борбата.

По този начин пацифизмът се превръща в пазарлък с враговете. Той е нещо лошо, защото животът е постоянна война. Но това влече със себе си един комплекс за Армагедон. Тъй като враговете трябва да бъдат победени, трябва да има някаква последна битка, след която движението ще получи окончателен контрол над света. Но такива „окончателни решения“ предполагат една последваща ера на мир, един Златен век, който противоречи на принципите на постоянната война. Никой фашистки лидер не е успявал да разреши това противоречие.

10. Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото той е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военен елитизъм предпоставя грубо презрение към слабите.

Първичният фашизъм може само да защищава един популярен елитизъм. Всеки гражданин принадлежи към най-добрия народ в света, членовете на партията са най-добрите сред гражданите, а всеки гражданин може (или трябва) да стане член на партията. Но не може да има патриции без плебеи. Всъщност Водачът, знаейки, че властта му не е извоювана по демократичен път, а получена чрез сила, знае същевременно, че силата му се основава на слабостта на масите; те са толкова слаби, че се нуждаят от някой, който да ги управлява.

11. В една такава обстановка, всеки бива възпитаван така, че да стане герой.

Във всяка митология героят е изключително същество, но в първично-фашистката идеология героизмът е норма. Този култ към героизма е стриктно свързан с култа към смъртта. Не е случаен фактът, че един от лозунгите на испанските фалангисти е бил Viva la Muerte (Да живее смъртта!). В нефашистките общества, на обществото се заявява, че смъртта е нещо неприятно, но трябва да бъде посрещната с достойнство; на вярващите се казва, че това е болезненият път към достигането на свръхестествено щастие. В противоположност на това, първично-фашисткият герой не просто приема героичната смърт, той се стреми към нея, тъй като тя се възхвалява като най-добрата награда за героичния живот. Първично-фашисткият герой няма търпение да умре. В нетърпението си той нерядко изпраща на смърт и други хора.

12. Тъй като и постоянната война, и героизмът са игри, трудни за играене, първичният фашизъм прехвърля своята воля за власт и върху сексуалните въпроси.

Това е произходът на мачизма (който включва както презрение към жените, така и нетърпимост, и осъждане на нестандартните сексуални практики – от целомъдрието до хомосексуалността). Но тъй като дори сексът е игра, трудна за играене, първичният фашизъм е склонен да си играе с оръжия – при което това се превръща във фалистично упражнение.

13. Първичният фашизъм се основава на избирателен популизъм, един вид „качествен“ популизъм.

При една демокрация, гражданите имат индивидуални права, но като цяло те имат политическо въздействие само от количествена гледна точка – следват се само решенията на мнозинството. За първичния фашизъм обаче индивидите като такива нямат права, а Народът се възприема като количество, една монолитна единица, изразяваща Общата воля. Но тъй като никое голямо количество хора не може да притежава обща воля, Водачът претендира да бъде неин тълкувател. Изгубили властта си да упълномощават, гражданите не действат; на тях се позовават само когато играят ролята на Народа. По този начин Народът се превръща в театрална измислица. В нашето бъдеще може да се появи някакъв вид телевизионен или интернетски популизъм, при който емоционалната реакция на избрана група граждани бива представена и приета като Глас на народа.

Поради качествения си популизъм, първичният фашизъм трябва да бъде против „гнили“ парламентарни правителства. Винаги, когато някоя политическа каста се съмнява в легитимността на парламента, защото той вече не представлявал Глас на народа, ние можем да подушим първичен фашизъм.

14. Първичните фашисти говорят Новговор.

Новговорът беше измислен от Оруел, в Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта, като официален език на онова, което той наричаше Ангсоц, Английски социализъм. Но елементи на първичния фашизъм са общи за различни форми на диктатури. Всички нацистки и фашистки учебници използват беден речник и елементарен синтаксис, за да ограничат инструментите на сложното и критично мислене. Но ние трябва да бъдем готови да идентифицираме и други видове Новговор, дори и ако те приемат привидно невинната форма на популярно телевизионно токшоу.

Първичният фашизъм все още ни заобикаля, понякога в цивилни дрехи. Би било толкова по-лесно, ако на световната сцена днес би се появил някой, който да каже: „Искам отново да отворя Аушвиц, искам черноризците отново да правят паради по италианските площади.“ Но животът не е толкова прост. Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от появите му – всеки ден, във всяка част на света. Струва си да си припомним думите на Франклин Рузвелт от 4 ноември 1938: „Ако американската демокрация престане да се движи напред като жива сила, търсейки ден и нощ мирни средства за подобряване съдбата на гражданите си, фашизмът ще добие сила в нашата страна.“ Свободата и освобождаването са нескончаеми задачи.

По сп. Modern World


-------------------------------------------------------------------------------

Много ми се иска всички да преосмислят тази статия в контекста на съвременните събитив и процеси в Европа.

Тази статия е препечатана от e-vestnik.bg съгласно техните авторски права.

Предизборно за политиците и правителството

Вярата в коректността на правителството приема за даденост, че управляващите са по-добри и по-мъдри от управляваните. Проверете това, като отговорите на следните въпроси:

1. Вярвате ли в кампанийните обещания на политиците?
2. Кой има по-добър шанс да спечели избори: един честен или един нечестен политик?
3. Моралните стандарти на политиците по-високи ли са от вашите собствени?

Десетки пъти съм задавал тези въпроси на моите студенти. Резултатът всеки път е почти единодушно мнение, че:

1. На политиците не може да се вярва
2. Политиката фаворизира нечестните
3. Моралните стандарти на политиците обикновено са по-ниски, отколкото тези на обществото

След това питам същите хора дали имат доверие в правителството и дали правителството може да направи поведението на обществото по- морално. Тогава повечето от тях казват “да”, и продължават, като правят списък на законите, които искат правителството да приеме за целта.

Това е политическа шизофрения – заболяване на здравия разум. Хората често демонстрират липса на връзка между това, което мислят за правителството, и това, което мислят за политиците, които го съставят. Може би това отразява ефективността на правителственото влияние чрез училища, медии и призиви към патриотизъм – които приравняват лоялността към страната с лоялността към тези, които управляват.

Гласоподавателят не е много различен от съпруга, жертва на домашно насилие, която иска да вярва в идеалния брачен партньор, въпреки безкрайните изневери и побои. Малтретираният гласоподавател продължава да се връща към дълга си към властимащите пред избирателната урна точно както унизената съпруга пълзи обратно към своя насилник в едно безкрайно упражнение на самобичуване.

Хората често са хипнотизирани от идеята, че правителството е вид божество: присъстващо навсякъде, знаещо всичко и можещо всичко. Хвърлете няколкостотин от най-безчестните политици в някакъв законодателен котел, и вероятно ще откриете магическата формула за обществено добро.

Когато се страхуват, когато са в нужда, или когато завиждат, гласоподавателите умоляват политиците да откликнат на техния зов за незабавна употреба на сила срещу техните съседи. Тези, които вярват в обществото, принасят в жертва живота, свободата и имуществото на своите съседи в името на знамена, национални химни, политици, статуи, данъци и военна повинност!

Източникът на това широко разпространено оправдание на правителство беше известно като Свещено право на кралете. Кралете извоюваха правото си да управляват, побеждавайки в битка - победа, която твърдяха, че са постигнали благодарение на божествена намеса. По този начин кралете получаваха пълна власт върху живота, свободата и собствеността на всеки поданик в кралството.


Проф. Кен Скуланд

Защо, как и къде възникват банковите кризи

Едно интересно изследване на професора от Колумбийския университет Charles Calomiris резюме от което е публикувано в The Wall Street Journal ни разкрива защо, как и къде възникват банковите кризи.

От 1970 г. досега, САЩ преживя 16 банкови кризи. В Канада това никога не се е случвало – дори по времето на Голямата депресия, за което страната трябва да благодари на французите и на държавната система. Когато Канада е станала британска колония, заселниците от Франция, които не криели омразата си към британското правителство, представлявали по-голямата част от населението на страната. За да наложат строг контрол британците създали такива държавни структури, които да ограничат влиянието и властта на френското болшинство. Същевременно те предоставили сравнително добри възможности за самоуправление на страната. В резултат, в Канада било формирано високоцентрализирано федерално правителство, което контролирало икономическата политика, а също така защитавало банките от популистки сили, се казва в изследването на Calomiris. Според него, тази антипопулистка политическа система е тайната на стабилната банкова система на Канада. Подобна политическа система затруднява политическото болшинство да получи контрол над банковата система за лични цели, пише професорът.

Популистките демокрации като САЩ, от друга страна, са склонни да създават неработоспособни банкови системи, защото повечето граждани имат възможност да влияят върху банковите регулации – те използват това за да могат самите те и техни приятели да получават кредити, в ущърб на гражданите, които плащат данъци и не използват кредитни услуги.

“Наличието на неработоспособни банкови системи вече не е технически въпрос. Знаем как да избегнем това, но правим политически избор, при това съзнателен и решението ни е да имаме неефективни банкови системи в повечето страни по света”

“В популистки демокрации, като тази на САЩ, регулирането на банковата дейност се използва като политически инструмент в ръцете на тази или онази партия. Това не означава, че доминиращата политическа коалиция, която провежда банковата политика желае нестабилност, но въпреки това, тя е готова да търпи нестабилност за да получи други ползи”

казва Calomiris.

Като аргументи, доказващи неговата теория той дава пример с 6 страни (сред които е и Канада), в които не е имало банкови кризи и в същото време техните банки работят активно в областта на кредитирането. Три от тези страни – Сингапур, Малта и Хонг Конг – са малки държави, в които хомогенността на населението прави трудно провеждането на политика, която създава “неудачници”. Останалите 3 страни – Канада, Австралия и Нова Зеландия – имат еднаква история на либерална демокрация.

Според Charles Calomiris, сформиралата се през 90-те години в САЩ коалиция (в която влизат правителството, големи банки и активисти на организации, защитаващи правата на потребителите) подтикна страната към кризата в пазара на недвижими имоти.


Промените в регулациите доведоха до многобройни сливания и поглъщания (виж графиката), а след това до появата на мегабанки. Но банките все още се нуждаеха от разрешения (обикновено от Федералния резерв), за да извършват сделки и в тези случаи различни групи можеха да влияят на вземаните решения.

Мнението на професора е, че регионални групи, не без подкрепата на администрацията на Бил Клинтън, на практика са ползвали процесите на одобрение от страна на федералните власти за да получат от банките отстъпки, включително и намаляване на изискванията към получателите на кредити. Първоначално замисълът е бил намалените изисквания да се отнасят за по-бедните слоеве от населението, но в крайна сметка на банките се е наложило да понижат стандартите за всички свои клиенти. Това е довело до лавина от не добре обезпечени ипотечни кредити и в крайна сметка до криза в пазара на недвижими имоти.

Като цяло професор Calomiris е песимистично настроен по отношение на перспективата за провеждане на кардинални финансови реформи.

“Умните икономисти с умните им идеи за по-добри регулации могат да бъдат сравнени с екип на бърза помощ, който пристига при болния твърде късно и в резултат, няма какво друго да направи, освен да констатира настъпилата смърт. Политическите коалиции продължават да решават не дали е налице правилен модел, а доколко банковата система съответства на техните интереси и как тя може да издава кредити”

, казва Charles Calomiris.

С две думи, банковите регулации въведени от политиците унищожават конкуренцията и водят до монопол, а там където популизма надделява неминуемо възникват банкови кризи.

Философията на свободата

1. Философията на свободата се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Ти притежаваш своя собствен живот. Да се отрича това, означава, че някой друг човек има по-големи права върху твоя живот от теб самия. Никой друг човек или група хора, не могат да притежават твоя живот, нито пък ти можеш притежаваш живота на други хора.

2. Човек съществува във времето, в бъдещето, в настоящето и в миналото. Израз на това са твоя живот, твоята свобода, и продукта от твоя живот и свобода. Да изгубиш живота си означава за изгубиш бъдещето си. Да изгубиш свободата си означава да изгубиш своето настояще. А да изгубиш продукта от своя живот и свобода означава да изгубиш онази част от твоето минало, която е произвела този продукт.

3. Продуктът на твоя живот и свобода е твоята собственост. Собствеността е плода на твоя труд, резултата на твоето време, енергия и таланти. Тя е онази част от природата, която ти си превърнал в благо. Чрез доброволна размяна и взаимно съгласие човек може да ползва и собствеността на другите. Когато двама души разменят доброволно собственост, и двамата печелят от размяната - иначе не биха я направили. Единствено те имат законното право да вземат това решение за себе си.

4. Понякога, за да отнемат нещо от другите без съзнателно, доброволно съгласие, някои хора използват насилие или измама. Насилственото отнемане на живот е убийство, отнемането на свобода е поробване, а отнемането на собственост е кражба. Няма разлика дали тези действия са извършвани от един самостоятелно действащ човек, от мнозинството хора срещу малцинството, или дори от длъжностни лица с красиви шапки на главите.

5. Ти имаш право да защитиш собствения си живот, свобода и законно придобита собственост от насилствената принуда на други хора. Ти можеш да помолиш други хора да ти помогнат да се защитиш. Но ти нямаш право да използваш насилие срещу живота, свободата или собствеността на другите хора. Следователно, нямаш право и да определяш някой друг да използва насилие от твое име срещу други хора.

6. Ти имаш право да избираш лидери за себе си, но нямаш никакво право да налагаш управляващи над други хора. Независимо от начина, по който са назначавани чиновниците, те са обикновени човешки същества и нямат права или законни претенции, които да са по-висши от правата на които и да са други човешки същества. Независимо от находчивите названия за техните длъжности и независимо от броя на хората, които ги подкрепят, чиновниците нямат право да убиват, да заробват или да крадат. Ти не можеш да им дадеш никакви права, които ти самият не притежаваш.

7. Тъй като ти притежаваш своя живот, за своя собствен живот си отговорен ти. Ти не си взел живота си назаем от други хора, че те да изискват твоето покорство. Нито пък си роб на хора, че да изискват твоята саможертва. Ти избираш своите цели на основата на своите собствени ценности. Както успехите, така и провалите са необходимите стимули за усъвършенстване и израстване. Твоите действия от името на други хора, или техните действия от твое име са добри само когато произтичат от доброволно взаимно съгласие. Защото добродетелта може да съществува само там, където има свобода на избора.

8. Това е основата на истински свободното общество. Това е не само най-практичната и хуманна основа за човешката дейност, но също и най-етичната.

9. Проблемите в света, които произтичат от употребата на сила от държавата, имат решение. Решението е хората в света да престанат да искат от държавните служители да използват сила от тяхно име. Злото не идва само от зли хора, но също и от добри хора, които позволяват употребата на насилие като средство за постигане на собствените си цели. Именно по този начин през цялата история добрите хора са давали власт на злите хора.

10. Да имаме доверие в свободното общество означава да се съсредоточим върху свободния избор на морални ценности, а не върху някаква наложена с принуда визия или цел. Употребата на държавната власт за налагане на визия на други хора е интелектуален мързел и обикновено води до нежелани извратени последствия. Създаването на свободно общество изисква смелостта да мислим, да говорим и да действуваме — особено когато е много по-лесно да не правим нищо.

Проф. Кен Скуланд

Философията на свободата (анимация)

Равенство и упадък или конкуренция и развитие

Два екперимента за равенството и конкуренцията и един съвсем очакван извод.

Преди 20 - 30 години, в един елитен американски университет, в курса по икономика, се разгорял спор – студентите твърдели, че социализмът наистина "работи" и ако принципите му се приложат в промишлеността, няма да има недоволни. Е, никой няма да забогатее прекалено, но няма да има и гладуващи. Отначало преподавателят се опитал да спори, но виждайки ентусиазма на младежите, накрая махнал с ръка. Вместо аргументи им предложил следния експеримент – от днес нататък всички оценки се усредняват. Вярно, никой няма да получи "отличен", но и никой няма накрая да бъде скъсан. Студентите били изключително въодушевени.

След първата контролна работа оценките наистина били усреднени и всички получили "мн. добър 5". Тези, които хвърляли много усилия и учили много, били разстроени, но другите, които не учили, били доволни. В резултат на това последните започнали да учат още по-малко, а тези, които до момента се занимавали сериозно, решили, че усилията им не си струват – все тая.

На втората контролна работа всички получили усреднена оценка "добър 4". Вече никой не се радвал. Студентите се изпокарали по между си, но никой не поискал експериментът да бъде прекратен.

На третото контролно усреднената оценка била "среден 3" и останала такава, докато преподавателят не спрял експеримента по своя инициатива. Но дори и тогава трябвало да мине много време, докато се почувства подобрение, понеже социалната обстановка в групата била взривена и всички заявявали, че не искат да носят другите на гърба си.

В един от първите научно контролирани експерименти в сферата на психологията през 1897 година Норман Триплет (един от пионерите на социалната психология) изследва влиянието на конкуренцията. В първата част на експеримента била поставена задачата на деца, на възраст между десет и дванадесет години, да навиват на ролка връвта на въдица и постижението било измервано за време. Във втората част на експеримента била създадена ситуация на конкуренция. Били поставени по едно и също време повече деца в помешението а на най-добрите били обещани подаръци. Изведнъж цялият процес тръгнал двойно по-бързо.

Резултатите от тези експерименти едва ли са неочаквани, Само конкуренцията носи развитие а равенството, така както го разбират социалистите е несъвместимо с конкуренциата. Представете си как щеше да изглежда съвременния спорт ако на финала на едно състезание всички, независимо как са се представили получат по едно потупване по рамото и по един ламаринен евтин медал. Спорта просто нямаше да съществува. Същото е и с всички останали сфери на човешкият живот.

Липсата на конкуренция и равенство, така както го разбират социалистите води до упадък, само свободната конкуренция води до развитие.

Щурец и мравка в 21 век

През цялото лято мравката се труди усърдно, събира храна за зимата и си стяга къщата.
Щуреца през цялото лято пее, свири и танцува и си мисли колко е глупава мравката да работи толкова много. Но зимата идва и мравката се прибира на топло, има си храна, подслон, изобщо, всичко при нея е О.К.

Щуреца обаче няма къде да се прибере, целия е вледенен, няма и какво да яде, свиква пресконференция и пита защо мравката има право да стои на топло и да има какво да яде, а нещастния щурец мръзне гладен под снега.

Телевизията веднага организира предаване на живо, как щуреца е посинял от студ и се чуди къде да се свре на завет. В същото време се пуска видео как мравката се е разположила удобно в топлия си дом, а масата е препълнена с храна. Всички са поразени, че в една толкова богата страна оставят бедния щурец да замръзва на улицата, докато другите тънат в изобилие и охолство. Асоциациите, борещи се срещу бедността организират протести пред дома на мравката. Журналистите организират интервюта, питащи как е допуснато мравката да забогатее на гърба на щуреца и искат от правителството да увеличи данъците на мравката, за да плати справедливата цена на богатството си. В отговор на сондажите, правителството приема закон за икономическо равенство и закон срещу дискриминацията. Данъците на мравката са увеличени и плюс това, тя трябва да плати огромна глоба за това, че не е наела щуреца на работа. Тъй като мравката няма достатъчно пари да си плати глобата и данъците, къщата и е иззета от държавата и тя емигрира в държава с по-ниски данъци.

Телевизията прави репортажи как щуреца е надебелял. Той е на път да изяде и последните запаси от храна, натрупани от мравката, а пролетта е още далеч. Жилището на мравката се превръща в социално жилище за щуреца но започва да се разпада, защото последният не прави нищо за да го поддържа. Щурецът вече е спрял дори да пее и да свири. За всичко това се порицава правителството.

Съставя се анкетна комисия по проблема, която ще струва 10 милиона. Всички вестници и телевизии масово коментират провала на правителството да се справи със социалното неравенство...

Залязва ли съвременната западна цивилизация?

Нито една цивилизация в историята на човечеството не е паднала пред външен враг, ако няма вътрешни предпоставки за това и ако икономиката е силна. 100 години гражданска война и външни врагове не са погубили древен Рим, но концентрирането на власт, бюрокрацията, неадекватните данъци, отнетите граждански свободи и в крайна сметка рухналата икономика са заличили древен Рим от картата на света.

А защо давам за пример древен Рим?

Защото съвременната западна цивилизация е построена върху идеите и принципите на древен Рим:

1. Конституционализма и съвременното юридическо право е построено върху принципите на древното римско право;
2. Съвременната политическа система е взаимствала много идеи от римската република за разделение на властите и недопускане на концентриране на власт в един човек или една олигархия;
3. Древната римска цивилизация в добрите си години е имала много модерна за времето си икономика основана на принципите на свободният пазар, съвременната икономика също е изградена на принципите на свободният пазар;
4. В древен Рим изкуството и достиженията на науката и техниката са се смятали за върховна ценност, нещо характерно и за съвременният свят.

Само, че началото на края на древен Рим дошъл когато римската империя заменила римската република, когато римският император превзел цялата власт и от своя страна я делегирал на послушни бюрократи и близки олигарси, когато римската държава иззела все повече и повече икономически и политически свободи на своите граждани като в същото време ги товарела с все повече и повече данъци.

Краят на древната римска цивилизация е безпощаден.

Как бюджетния дефицит уби древен Рим


Има много какво да се научи от историята най-малкото защото историята често се повтаря, но съвременните политици или не четат история или не могат да си направят правилните изводи. Много от събитията, грешните управленски решения и недалновидните политики от последните години на римската империя странно напомнят на съвременните събития и недалновидни политики на съвременните политици. Краят на древен Рим вече е известен. Дали съвременната западна цивилизация ще последва същата съдба?

Има хора които си задават тези въпроси. Все още има време за реакция.

Цветан Цветанов и правото

След като Цветан Цветанов с крайно непремерените си и неподхождащи за един вицепремиер и министър на вътрешните работи публични изказвания, предизвика проверки от международната асоциация на съдиите и юридическият отдел на ООН които остро разкритикуваха неговото поведение и предизвикаха широк международен отзвук, и така урони международният престиж на България.

След като Цветан Цветанов се опита да забрани на адвокатите да говорят пред медиите защото му противоречали и така го злепоставяли.

След като Цветан Цветанов въведе порочната практика да не допуска адвокати при полицейския арест и всячески да пречи на защитата на обвиняемите, която иначе е гарантирана от конституцията и законите в България. А неговите подчинени от МВР вместо да прочетат правата на задържаните, както е във всяка една правова държава заплашват с насилие арестантите и после най-нагло се хвалят с това чрез пресцентъра на МВР.

След като Цветан Цветанов превърна МВР в търговска фирма на която трябва да плащаш "дарения" за да ти свърши полицията някаква работа, или да плащаш "дарения" за да си затвори полицията очите за някои работи. Независимо, че МВР е най-облагодетелстваната институция в държавата и данъкоплатците плащат чрез данъците си над един милиард лева за същото това МВР което после го изнудва за "дарения".

След като Цветан Цветанов си позволява да оправдава полицейското насилие с крайно абсурдни аргументи и така да поощрява полицейското насилие вместо да вземе някакви мерки срещу това крайно опасно явление. А самото полицейско насилие рязко се увеличи и започна да взема епидемични размери.

След като с прибързаните си и непрофесионални действия, и в името на собственият си ПР настрои цялото лекарско съсловие срещу себе си, като от трибуната на народното събрание предварително, преди да е завършило разследването обяви лекарите от Горна Оряховица за престъпници. По-късно екпертизата категорично го опроверга, но навика на Цветан Цветанов да решава и публично да обявява вместо съда кой е престъпник и кой не си остана.

След като заедно с прокуратурата, МВР доведе подслушването и следенето на електронните комуникации на гражданите до неподозирани върхове, далече надхвърлящи всякакви разумни граници, като всяко трето подслушване заобикаля съдебният контрол.

Сега Цветан Цветанов обвини адвокатите, че "вземат хонорарите си от престъпници". Не г-н вицепремиер, адвокатите взимат хонорари от обвиняеми и заподозрени за да ги защитават в съда, това е работата на адвокатите, това е тяхното задължение по конституция и според елементарната логика на съвременното право.

Вие г-н Цветан Цветанов сте юридически неграмотен. Вие г-н Цветан Цветанов си нямате и най-малка представа какво представлява и как функционира една правова държава. От вашите изказвания г-н Цветан Цветанов лъха на сталинизъм.