Пътят към робството

„Пътят към робството“ (The Road to Serfdom) е уникална книга на австрийския икономист Фридрих Хайек. Публикувана за пръв път през 1944 г. тя много бързо се превръща в една от стоте най-влиятелни книги на 20 век (класацията е на Нюйоркската обществена библиотека) и става настолна книга на велики политици и общественици като Роналд Рейгън, Маргарет Тачър, Уинстън Чърчил, Джордж Оруел и много други.

След началото на икономическата криза интереса към „Пътят към робството“ се възражда и през юни 2010 г. става номер едно по продажби в Amazon и така се превръща в една от най-влиятелните книги и на 21 век.

И един малък откъс от „Пътят към робството“

Великата утопия

Несъмнено мнозинството стопански дейци в демократичните страни, които искат да наложат централизирано управление на всички икономически дейности, все още вярват във възможната комбинация между социализъм и индивидуална свобода. Обаче много мислители навреме осъзнаха, че социализмът е най-тежката заплаха за свободата.

Сега хората рядко си спомнят, че в ранната си фаза социализмът беше открито и явно авторитарен. Той започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция. Френските писатели, които положиха основите му, не се съмняваха, че идеите им могат да се осъществят само от силно диктаторско управление. Първият модерен плановик Сен Симон предричаше, че които не се вслушат в неговите предложения за планиране, ще бъдат “третирани като добичета”. Никой по-добре от великия политически мислител Алексис де Токвил не можа да прозре, че демокрацията е в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви:

“Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител, обикновена бройка. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”.

Опитвайки се да намалят всички съмнения и подозрения, и да впрегнат за своята кауза най-силният от всички политически мотиви – копнежът по свободата – социалистите започнаха да обещават някаква “нова свобода”. Социализмът щял да донесе “икономическа свобода”, без която политическата свобода “не си заслужава”.

За да звучи благовидно този аргумент, социалистите измениха значението на думата “свобода”. Преди това тя означаваше свобода от принуда, от произволна власт на човек над човека. Сега й се придаде смисъл на свобода от необходимост или нужда, освобождение от принудата на обстоятелствата, които неизбежно ограничават обхвата на избора за всеки от нас. Свободата в този смисъл е, разбира се, само друга дума за власт или богатство. Искането на тази нова свобода се превърна в друго име на старото искане за преразпределяне на богатства.

Мнозинството от изследователите на този проблем постепенно започнаха да се отказват от твърдението, че плановата икономика би произвела съществено по-голямо производство, отколкото конкурентната система. И все пак именно тази измамна надежда повече от всичко друго ни тика по пътя на планирането.

Макар че нашите модерни социалисти обещават по-голяма, истинска и искрена свобода, в последните години наблюдателите един по един се стъписват от непредвидените последици на социализма, от неговото извънредно сходство в много отношения с “комунизма” и “фашизма”. Както писателят Питър Дракър се изрази през 1939 г.,

“Пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, принуди Русия да извърви същия път към тоталитарното общество на несвобода и неравенство, по който Германия вече крачеше. Не че комунизмът и фашизмът са еднакви по същество. Фашизмът е стадий, който се достига, след като комунизмът се е оказал илюзорен, а той се оказа такава илюзия в Русия, каквато беше и в Германия преди възшествието на Хитлер.”

Не по-малко показателен е и интелектуалният поглед към редовите членове на комунистическото и на фашисткото движение в Германия преди 1933 г. Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии. Комунистите и нацистите много по-често влизаха в стълкновения помежду си, отколкото с други партии, просто защото се състезаваха за надмощие над хората с еднаква умствена нагласа, и защото запазваха едни за други омразата към еретика. Практиката им доказа колко близки са двете партии. И за комунистите, и за нацистите, истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип. В същото време за комуниста един нацист, както и за нациста един комунист, а и за двамата социалистът бяха потенциални възможности за вербуване с подходящите качества. Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.

Това, което ни се обещаваше като “път към свобода”, в действителност се оказа пряк път към робия. Защото не е трудно да се предвиди какви ще бъдат последствията, когато демокрацията поеме курс към планиране. Целта на планирането ще бъде описвана с такива неясни думи като “общо благоденствие или благополучие”. Няма да има истинско съгласие по отношение на преследваните цели, а ефектът от съгласието на хората, че трябва да има централно планиране, без те да са постигнали съгласие за неговите цели, ще бъде такъв, каквото ще е, ако група хора тръгнат заедно на пътешествие, без да са се споразумели къде искат да отидат: резултатът ще бъде, че те всички може да направят пътешествие, което повечето от тях въобще не са искали да предприемат.

Демократичните общества или групи не могат да функционират като планови агенции. Те не могат да постигат съгласие по всичко – цялото пренасочване на националните ресурси – защото броят на възможните действия може да бъде безкраен. Демократично събрание, което гласува и поправя един всеобхватен икономически план точка по точка, така, както би правило при обсъждането на обикновен законопроект, всъщност не прави нищо значимо. Дори да е възможно парламентът да постигне стъпка по стъпка съгласие по някаква схема, в крайна сметка това няма да задоволи никого. Да се изработи икономически план по този начин е дори по-малко възможно от планирането на успешна военна кампания чрез демократични процедури. Неизбежно ще се наложи изработването на стратегия да се възложи на експерти.

Дори и по такъв начин демокрацията да успее да планира всеки сектор на икономиката, тя все пак ще трябва да се справи с проблема, как да интегрира тези отделни планове в единно цяло. Исканията правителството или някой отделен индивид да получи правомощията да действа на собствена отговорност, ще стават все по-категорични. Призивът за диктатор в икономиката е характерен етап от движението към планиране.

Това ще ограничи реалните правомощия на законодателното тяло до избор на лицата, които ще имат практически абсолютна власт. Цялата система ще се ориентира към плебисцитна диктатура, в която главата на правителството от време на време си осигурява легитимност чрез народен вот, но същевременно има на разположение всички правомощия, за да е сигурен, че вотът ще бъде в желаната от него посока.

Планирането довежда до диктатура, защото диктатурата е най-ефективното оръдие за принуда и като такова е от съществено значение, ако трябва да се постигне централно планиране в широк мащаб. Няма никакво оправдание за широко разпространеното схващане, че ако удостояването с власт е извършено с демократична процедура, то не може да бъде произволно; не източникът на властта ще я предпази от това да бъде деспотична; за да се освободи от диктаторски качества, властта трябва също така да бъде ограничена. Една истинска “диктатура на пролетариата”, дори ако по форма е демократична, ако тя се залови централно да насочва икономическата система, по всяка вероятност ще унищожи личната свобода толкова пълно, колкото която и да е автокрация го е правила някога.

Индивидуалната свобода не може да се примири с върховенството на една единствена цел, на която цялото общество е непрекъснато подвластно. До някаква определена степен ние самите изпитахме на собствения си гръб този факт по време на войната, когато почти всичко се подчиняваше на непрекъснатата и належаща нужда, и това беше цената, на която запазваме свободата си. Модните фрази, че правим това в името на мира, са много подвеждащи, защото си струва временно да се пожертва свободата, за да се гарантира съществуването и в бъдеще. Съвсем различно е обаче, ако свободата трябва непрекъснато да се жертва в интерес на плановата икономика.

Онези, които са наблюдавали отблизо как се извърши преходът от социализъм към фашизъм, са наясно за връзката между двете системи. Реализацията на социалистическата програма означава разрушаване на свободата. Демократичният социализъм, великата утопия на последните няколко поколения, остава просто една недостижима цел.

България в световните икономически класации през 2013 година

Обзор на някои от по-известните индекси и бизнес класации, представени през 2013 г.

В „Класацията на световната конкурентоспособност” сме на 57-мо място, при 54-та позиция в предишното издание. Влошаваме се през последната година с три позиции и оставаме в дъното на класацията сред 60-те участващи държави.

В индекса за „Икономическата свобода по света” отчитаме също значителен спад за България: 49-то място – при 45-то в доклада от 2012 г. и 28-мо в доклада от 2011 г. При всички ндекси оценката за България се влошава, но най-лошо е представянето ни по критерия за „бизнес регулации”, където сме на 100-на позиция.

В доклада „Doing Business 2014” страната ни е на 58-мо място сред 189 държави по „Индекс на правене на бизнес”. Също отбелязваме спад спрямо предходния доклад, когато България е на 57-мо място. Най-лошо е класирането ни по подиндексите „свързване с електричество” и „получаване на разрешение за строеж”, за които са нужни приблизително между 3 и 5 месеца.

По „Индекс на възприятие на корупцията” сме на 77-мо място при 75-то място година по-рано. И тук вървим в лоша посока.

В "Индекса на глобалната конкурентоспособност 2013-2014”, страната ни заема 57-мо място, изкачвайки 5 позиции спрямо доклада 2012-2013 заради макроикономическата стабилност. За поредна година от критериите включени в индекса най-лошо е положението с дейността на институциите.

В "Индекса на икономическата свобода”, при който България напредва с едно място – на 60-та позиция в доклада от 2013 г. спрямо на 61-во място през 2012 г.

С две думи България се представя изключително лошо в световните класации за правене на бизнес, но по-лошото е, че вървим в низходяща посока и продължаваме да влошаваме резултатите си.

Ако погледнем по-подробно тези класации ще установим, че това което ни дърпа назат и пречи на икономиката е лошото законодателство, безумните държавни регулации и най-вече изключително недекватното държавно управление.

Социализма - чудовището на 20 век.

Като допълнение на един мой пост от преди 2.5 години - "За една историческа несправедливост", няколко цитата от книгата на Виктор Суворов - "Самоубийството"

Нашите комунистически идеолози твърдят, че ние сме били имали истински социализъм, а при Хитлер той не бил съвсем истински и имал недостатъци. И затова в комунистически превод нашето е социализъм, а немското – национал-социализъм. Питам обаче – с какво нашият социализъм е по-добър от нацисткия? Хитлер идва на власт по законен път, печели победа на явни общи избори. А Ленин никой не го е избирал, той завзема властта чрез кървав преврат, платен с германски пари.

Та с какво нашият социализъм е по-добър от нацисткия? С това, че сме избили повече хора ли? С това, че замърсихме повече страната си? С това, че нашите социалистически вождове окрадоха повече? С това, че нашите работници живееха като скотове?

Всеки, който рони сълзи за нашия погубен социализъм, трябва още веднъж да прочете „Русия в концлагер“ на Иван Солоневич. Специално препоръчвам главата „Момиченцето с леда“:

"…и върху костите на това мъничко скелетче – на милиони такива скелетчета – ще се строи социалистическият рай…"

Та това е то: социализмът си е социализъм – ленински, хитлеровски – няма голяма разлика. Те са имали едно варварство, нашето беше малко по-различно. Но и едното, и другото си беше истински социализъм. И не чакайте никакъв друг социализъм. Казват ни, че социализмът на Ежов, на Бухарин, на Химлер, на Айхман, на Чаушеску, на Мао, на Кастро и на всички останали Пол-Потовци бил изкористяване на великата идея. Това го казват социалистите, разбира се. И всичките тези техни приказки могат да се сведат до една фраза: дайте ни да опитаме пак.

Сега говорим за вождовете на германския социализъм, но нека имаме предвид, че те са се различавали съвсем малко и от нашите, и от всички други. Разликата между хитлеристкия и нашия социализъм е само в това, че по времето на Сталин периодично са били отстрелвани прекалено увличащите се вождове и затова нашият социализъм издържа по-дълго. Но щом сталинският отстрел спря, нашият социализъм се пропука…

Социализма беше чудовището на 20 век, но не се подлъгвайте, дори съвременният, малко по-рафиниран социализъм нанася огромни щети на човечеството.