Какво се получава когато социалист открие силата на олигархията

Знаете ли какво се получава когато някой социалист открие силата и влиянието на олигархията?

Малко предистория

Роберт Михелс е немски социолог. Михелс e учил в Англия, в Парижката Сорбона, и в университетите в Мюнхен, Лайпциг, Хале и Торино, образован човек. Става социалист, докато преподава в Университета Марбург и става активен в радикалното крило на Социал-демократическата партия на Германия, малко по-късно става и радикален синдикалист.

Като социолог и с помоща на опита в социалистическите и синдикални организации той формулира така нареченият Железен закон на олигархията. Според железния закон на олигархията във всяка организация независимо от нейната първоначална демократичност, в крайна сметка се развиват олигархични тенденции. Истинската демокрация практически и теоретически е невъзможна в големи групи и сложни организации. Той заключил, че демократичното управление е невъзможно в която и да е голяма общност от хора. Колкото е по-голяма организацията - толкова по-малко в нея са демократичните елементи и повече елементите на олигархията.

И какво мислите, че станало когато Роберт Михелс осъзнал силата на олигархията?

Той се отдръпнал от социалистическите идеи и станал поддръжник на Мусолини (Самият Мусолини изминал същият път - от виден социалист и главен редактор на централния социалистически вестник „Аванти“ става водач и идеолог на фашизма), считайки олигархичното управление не само за непорочно, но определено благотворно за обществото като цяло. Става важен идеолог на фашисткия режим в Италия и преподавател по икономика и история на доктрините в Университета в Перуджа.

Това става когато някой социалист открие силата и влиянието на олигархията - преодкрива фашизма.

Политически хамелеони

Знаете ли кой е Матю Кереку (Mathieu Kérékou)?

Той е в челната десетка на най-дълго управляващите държавници в света. Президент на НРБ (Народна Република Бенин) и един от най-близките приятели на Тодор Живков.

Кереку, тогава майор, завзема властта чрез своята хунта през 1972 година с военен преврат. Бенин е малка, бедна, африканска държава (колкото България, 112 хил. km², 8 млн. ж.). Веднага след като завзема властта той започва да търси пари за да финансира властта си. Вижда в социалистическият лагер начин да изкара много пари и поема курс към комунизма. За да докаже сериозните си намерения към международното комунистическо движение дори пише учебници по марксизъм-бенинизъм (терминът е точен). От всички социализтически държави се оказа, че България е най-щедра, редовно сме плащали на "братският" бенински народ стотици милиони валутни левове помощи, които естествено са се харчили от Кереку и неговите приближени. В знак на благодарност Матю Кереку кръщава центалният площад на най-големият град и финансов център на Бенин "България" и слага паметник на Георги Димитров в центъра му. И досега между България и Бенин формално действат и са все още неотменени от 1978 г. Търговска спогодба и Спогодба за икономическо, научно и техническо сътрудничество. От 1979 г. има и Спогодба за сътрудничество в областта на селското стопанство и хранителната промишленост. През 1980 г. е учредена и Смесена комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество.

Само, че идва 1990 г. и "помощите" от България спират. Тогава Матю Кереку сменя тактитката и се обръща към Муамар Кадафи. За целта от ревностен комунист той става ревностен мюсюлманин и обявява Бенин за мюсюлманска държава (тогава в Бенин под 20% от населението са мюсюлмани). Номерът с Кадафи минава но за кратко време.

След като и Кадафи спира финансирането на Кереку, той отново сменя тактиката. След като вече е бил комунист, мюсюлманин той се преобразява и последователно се превръща в ревностен християнин, демократ, капиталист и франкофон, и така успява да управлява Бенин чак до 2006 г.

Цялата тази афера между Тодор Живков и Матю Кереку струваше на България стотици милиони валутни лева и то през 80-те години на миналият век когато България вече беше в криза и малко по-късно обяви фалит.

А Матю Кереку стана символ на политическа хамелеонщина и съвсем не е случайно, че в родината си Бенин той е познат най-вече с прякора си - хамелеона.

Пагубното подчинение

Предполага всички сте чували за "експеримент на Милграм"

В статия от 1974 г., озаглавена "Опасността на подчинението", самият Стенли Милграм отбелязва:

В простия си експеримент исках да противопоставя силата на авторитета срещу убеждението на мнозина, че е непозволително да нараниш друго човешко същество. Докато в ушите им кънтяха агонизиращите викове на "жертвите", повечето участници избраха подчинението... Те обаче не го направиха поради някакви агресивни подбуди, а заради чувство на дълг - искаха да се покажат като съвестни участници в научен експеримент.

Сега, 50 години по-късно изследователи от университета в Мелбърн провели поредния опит, за да изяснят какво все пак означава това изследване. Първо, мнозинството от 62,5%, което продължило мъченията до най-силните токови удари, се появило само в един (втория поред), експеримент от серията на Милграм.

Общо тези опити били 23 и техният сценарий бил различен. Например експериментаторите били двама и давали противоречиви препоръки на „учителя“. Или експериментаторът можел да дава указания от друга стая. Или самите „учители“ били няколко и те можели да се посъветват дали да продължат, или не. Или от самия „ученик“ нямало никакви сигнали, а „учителят“ можел да види само физиологичните данни за състоянието на сърцето му. В някои случаи „учителят“ и „ученикът“ били приятели или роднини. И така нататък.

Като цяло покорността пред авторитета се колебаела в различните варианти от опита от 0 до 92,5% (във всеки експеримент участвали от 20 до 40 души), така че средната стойност е около 43%, което вече не е мнозинство. Самият Милграм не е направил систематичен анализ на всички данни с всички отклонения, които възниквали при различни условия. Но именно с това се опитали да се заемат австралийските учени, възползвайки се от изходните данни на 21 експеримента, които обхващали 740 души.

Психолозите се опитали да групират различните данни в зависимост от това в какви роли и какви взаимоотношения се намирали „учителят“, „ученикът“ и „върховният учен“. В резултат се оказало, че човек увеличавал напрежението само при пряко указание на експериментатора. Ако им оставал поне малък избор, дори малка вратичка, която да им позволява да не правят това, едва малцина от „учителите“ прилагали максималния волтаж към „учениците“ си.

Точно по същия начин авторитетът на експериментатора отслабвал, ако той имал колега, изказващ противоположното мнение (тоест ако „учителят“ слушал едновременно да увеличи и да не увеличи напрежението, той предпочитал второто). И същото се случвало, ако експериментаторът не бил в стаята, където се намирал доброволецът „учител“.

Което е любопитно, рангът на експериментатора или престижността на мястото, където протичал експериментът, не повишавали много силно готовността към подчинение – човекът с почти еднаква готовност слушал както „по-авторитетен“, така и не толкова „уважаван“ експериментатор.

Най-силно готовността за подчинение се проявявала при преките указания и в тясна стая с „началството“. Тоест например, когато експериментаторът се намирал в същата стая и внимателно следял действията на „учителя“.

Но и, разбира се, на готовността да се подложи друг човек на мъчения влияела степента на социална близост между „учителя“ и „ученика“ – колкото по-близо били те, толкова по-силно „учителят“ се стараел да избегне продължението на теста.

Като цяло смисълът на това преразглеждане на данните на експериментите на Милграм се свежда до едно – нашата готовност да причиним болка на ближния по чуждо нареждане е „социално обусловена“, тук играят роля разнообразни фактори, за които преди 50 години Милграм, а след него и други не обърнали нужното внимание.

От друга страна, всичко това не отменя напълно осезаемата – независимо от всички уговорки – готовност на човека да се подчинява на авторитети дори по такъв въпрос като причиняването на болка на друг. И ако имаме „социални условия“, които отслабват тази готовност, то има и други, които я засилват.

Всичко това показва, че за човечеството все пак има шанс, но за това трябва да учим децата си (и нас самите) не на безусловно подчинение а на критично мислене, трабва да имаме не една а много гледни точки, трябва да имаме достъп до наманипулирана информация.